Ден преди да отпътувам от София при семейството ми миналия месец, ми се наложи да отида до Радио “София”. Пред блока ни на “Жолио Кюри” таксиметрови коли поне 5-6. Леко позакъсняла се отправям към първата кола.
-Закъде сме, пита ме шофьорът и се готви да влезе в колата си, защото е застанал отвън до нея.
-За Радио София, моля. На “Драган Цанков” и посочвам с ръка посоката.
-Не ме учи къде е, тросва се той и ме срязва: “Много е близо. Няма да стане”.
… отправям се към следващата таксиметрова кола.
-“Ми пуша, сига”!
-“Нищо, нищо, ще изчакам да си допушите цигарата, казвам сдържано. До Радио София съм”!
Той се сепва: “Какво Радио, бе?! Радио-мадио! Ей, го де е.”
-Ама господине, моля Ви, закъснявам”. Не е толкова близо, приплаквам аз.
-Ми да си тръгнала навреме, па и прищевки” и обръща глава. Ша го изтичаш!”, премерва ме с поглед от глава до крака и пак повтаря: „Ша го изтичаш, близо е. За такова разстояние НЕ качвам!“
… същата категоричност с ВСИЧКИ следващи шофьори: “близу, ей го де е, не возя на близки разстояния, казах – не става!!!, много близко!”
Не зная дали съм прекалено уязвима, дали се почувствах глупаво с тази моя “прищявка”, но ако имате близки таксиметрови шофьори, ако ползвате услугите им”, моля да им предадете следното:
Има една страна далечна от България, там изгрява слънцето най-напред, да, за Япония става въпрос. Предайте им: в Япония никой таксиметров шофьор НЯМА право да откаже пътник, защото “разстоянието е близо”, та даже то да е само една пресечка от 30-ина метра, например, и по някаква причина клиентът да не може да се придвижи без автомобил. Ако това все пак се случи и шофьорът откаже, което не допускам, това ще е последният му работен ден. Ще му се издължат и в компютъра и Книжката му ще бъде отбелязано причината за напускане. Оттук нататък няма да може да стане никъде шофьор, защото очевидно на него не може да се разчита. А да изпълняваш тази работа е въпрос на гордост, така смятат таксиметровите компании и наетите от тях служители.
Във всяка таксиметрова компания има Индивидуална книжка на всеки един таксиметров шофьор. Преди да издаде такава, компанията е длъжна да запознае кандидата за шофьор с цели 77 точки, какво е разрешено и какво не е.
В тези точки влизат пояснения (върху тях се държи изпит!) какво, как и кога да се разговаря с клиента.
Ако случайно клиентът се е напил и изцапа колата, отвежда го до дома му, помага му да стигне до вратата, не казва нито дума на упрек, след което се връща и се отправя към фирмата, за да почисти, дезинфикцира и ароматизира САМ автомобила.
В друга точка е включена какъв трябва да е външният вид на таксиметровия служител: всяка сутрин при встъпване на работа трябва да е обръснат “на контра”, да е винаги прилично подстриган, вратовръзката да е без гънки и чиста, както и бялата му риза и костюм (белите ръкавици не са задължителни за всички компании, но шофьорите ги слагат за “един завършен външен вид)”.
Връщат ресто до една йена и не чакат за бакшиш. Издават квитанция задължително. Казват довиждане при слизане и напомнят: “Моля, проверете да нямате забравена вещ! И ако все пак вкъщи установите, че сте си забравили в колата портфейла, мобилния, лап-топа, чантата… на квитанцията има телефонен номер. Звъните и си получавате забравената вещ. Още същия ден или най-късно на другия. Един таксиметров шофьор ми донесе забравената ми спортна чанта и аз благодаря, извинявам се, а той усмихнат ми казва: “Двайсет години съм таксиметров шофьор, нямам май смяна без забравена вещ.” Разбира се и няма случай тя да не бъде предадена. Няма!
През слънчевите дни, които никак не са малко в Япония, таксиметровият шофьор няма право да носи тъмни, летни очила.
В една от първите точки е пояснено категорично, че шофьорът трябва да държи задължително с двете си ръце волана. Вратата се отваря САМО от него, не от клиента. Когато идват на смяна, правят кратка гимнастика с дихателни упражнения за издръжливост, защото смените са дълги, покланят се пред малкия шинтоистки храм на компанията и се отправят към изрядно чистата кола. За всеки шофьор е гордост професията му. Това включва и да е блестящо чиста колата му.
Не е лесно да станеш шофьор на такси в Япония! Напоследък вече съм имала случаи да ползвам услугите на таксиметрови шофьори от Мароко, Непал и Цейлон. Има огромна нужда от тази професия особено с наближаването на Олимпиада 2020. Но и изпитът никак не е лек. Дават шанс да научиш региона с всички възможни банки, компании, цифрови обозначения на малки и по-големи улици, имената на големите кръстовища. Който не успее веднъж, явява се втори и трети път, полага му се инструктор, който дава наставления. Но ако не успее да се справи с изпита, таксиметров шофьор няма да стане. Е, ако все пак успее да мине тежкия изпит…, има и още едно условие: таксиметровият шофьор НЕ трябва да има татуировка.
За татуировките и невъзможността на притежателите им да ползвт обществен басейн или спортен център – в друг пост.
Много ми се иска нашите таксиметрови компании да прочетат текста.
Много!
И следващия път да мога да ползвам такси от “Жолио Кюри” до Радио София – едно късо разстояние за “несамотен бегач като мен.И нищо, че им е “близу”.
Авторката Youliana Antonova е българка, но живее в Япония от много години.
Facebook Comments