Ще има ли унгарска вълна и у нас? Само пет дни преди изборите на 19 април този въпрос се върти като вихрушка из социалните мрежи, кафенетата и телевизионните студия.
В неделя унгарците изненадаха всички – след 16 години на власт Виктор Орбан най-накрая падна. Бившият му близък сътрудник Петер Мадяр и партията му Тиса смазаха Фидес с над 53% от гласовете и свръхмнозинство в парламента. Рекордна активност, огромно разочарование от корупцията и умора от дългото управление – това обърна страницата в Будапеща.
Сега мнозина се питат: дали същата вълна на промяна ще залее и България? Дали Румен Радев е новият „български Орбан“, както го наричат в Москва, или просто поредният наказателен вот срещу старите лица?
На пръв поглед приликите са очевидни. Радев води убедително в почти всички социологически проучвания – „Прогресивна България“ се движи между 28 и 33-34 процента, далеч пред ГЕРБ, който се крепи около 19-21%. Следват ПП-ДБ около 11-12%, ДПС около 10% и „Възраждане“ под 8%.
Бившият президент се явява като анти-олигархичен глас, който обещава да довърши прехода, да се пребори с корупцията и да води по-прагматична политика – без автоматично козируване пред Брюксел и с по-топъл тон към Москва. Опонентите му вече го рисуват като „умерен Орбан“ – консервативен националист, който може да направи България неудобна за ЕС като Унгария. В някои западни и руски медии сравнението се повтаря като мантра. Радев наистина говори за суверенитет, за защита на националните интереси и за това, че Европа не винаги знае най-добре. Звучи познато, нали? Но тук приликите свършват и започват големите разлики.
Орбан управлява 16 години с желязна хватка, промени конституцията и изгради система, която мнозина наричат „нелиберална демокрация“. Радев все още не е бил премиер. Той идва след два президентски мандата и няколко служебни правителства, но кампанията му е по-скоро протестна – „достатъчно е, искаме нещо различно“. Не е „революционер отвътре“ като Мадяр, който разби системата Орбан отвътре.
Освен това българският парламент е силно фрагментиран. Дори ако „Прогресивна България“ вземе първото място, самостоятелно мнозинство изглежда почти невъзможно. Ще трябват коалиции, компромиси и пазарлъци – нещо, което Орбан рядко е правил.
Българското общество също е различно: по-свързано икономически с ЕС, по-малко склонно към открит авторитаризъм и уморено от безкрайните предсрочни избори.У нас по-скоро се усеща не „унгарска вълна“, а класически български наказателен вот. Хората са ядосани от корупционните скандали, от хаоса в управлението и от усещането, че „всички са еднакви“. Радев събира точно този глас – на онези, които искат „някой да оправи нещата“, без да е задължително радикален завой на изток.
Ако Радев спечели и успее да сформира стабилно правителство, България вероятно ще тръгне към по-прагматична политика – по-малко идеологическа, по-фокусирана върху вътрешните проблеми като доходи, корупция и енергийна сигурност. Но дали това ще е „орбанизация“? Едва ли. Липсват му и времето, и конституционното мнозинство, и медийната машина, с която Орбан държеше контрола години наред.
Остават броени дни до вота. Кампанията е в най-грубата си фаза – взаимни обвинения, емоции и последна мобилизация. Активността ще реши много. Ако хората, които искат промяна, наистина излязат да гласуват, Радев може да вземе солиден резултат. Ако апатията надделее или ГЕРБ мобилизира твърдия си електорат – разликата ще се стопи.
Едно е сигурно: каквото и да се случи на 19 април, това няма да е точно копие на унгарския сценарий. По-скоро ще е поредният български опит за „ново начало“ в една уморена от прехода страна. Дали ще е по-добро – ще покаже не предизборната реторика, а реалните действия след изборите.Българите отново държат картите. Без гаранции, както винаги. Остава само да отидем и да гласуваме.