Преди време бях поканен да коментирам феномена на затлъстелите властници, т. нар. български политици. Реших, че темата е благодатна за психоаналитични спекулации (за ужас на психоаналитиците, ако и да няма затлъстял психоаналитик… всъщност, няма ли, наистина?! 
), включително като се мисли и извън политическия контекст, в който интересът към темата възникна.
Нека започна с нещо фундаментално: Затлъстяването е болест. Но не просто медицински проблем, следствие от нарушени физиологични процеси, свързани с метаболизма, а проявление на комплексен психосоматичен процес, при който емоционални проблеми (дисфункции) се проявяват в поведенчески и телесни/физиологични проблеми (дисфункции). Здравите (в биологичен, психологичен и социален смисъл) хора не са дебели. Дебелите хора не са здрави (в биологичен/социален/психологичен смисъл). Децата (обичайно) не са дебели. В хода на живота си голяма част от хората се разболяват (в биологичен, психологичен и/или социален смисъл). Нещо в живота разболява хората. Освен всичко друго, известно на медицината, една от универсалните нокси (увреждащи фактори), причиняваща голямо разнообразие от психосоматични нарушения и заболявания, е стресът. Под стрес аз тук ще разбирам нарастване на напрежението, тревогата и несигурността, породено от поемане на отговорности, съпътстващи съзряването, в степен, която не съответства на възможностите ни. Тоест поемане на отговорности, за които (все още) не сме (достатъчно) готови. За превенция на психосоматичните разстройства, породени от стрес, е важно, от една страна, да се развиваме като личности, да разгръщаме потенциала си, да се учим и да ставаме по-умни, да усвояваме нови умения за справяне, което ни позволява да се справяме с все повече и все по-сложни задачи и от друга – да поемаме отговорности и да се ангажираме със задачи, които са ни по силите или, както аз обичам да казвам, които са ни по мярка; тоест, готови сме и разполагаме (в голяма степен) с ресурс (знания и умения, но също и манталитет – отношение към нещата, ценности, нагласи и възгледи) да се справим с тях, а дори и да не сме съвсем и напълно готови, можем/в състояние сме бързо да мобилизираме допълнителен вътрешен и/или външен ресурс. В този случай поемането на нови отговорности пак ще бъде стресиращо, но този стрес ще бъде добър, „бял” стрес, тоест стрес, който е предпоставка за и обслужва личностовото ни развитие; в обратния случай стресът ще бъде лош, вреден стрес, т. нар. дистрес, който ще ни разболява по един или друг начин. Едно от най-честите психосоматични заболявания, предизвикани от стрес, е затлъстяването.
Така. Сега нека продължим с друга фундаментално наблюдение: В общия случай, при правилно развитие, децата не са дебели. Тоест, отсъствието на затлъстяване означава, че детето се развива правилно и е по-вероятно това да е индикация за добра родителска грижа отколкото обратното – ако едно дете е със затлъстяване, това е достатъчно основание да се породи съмнение (например у педагогическия персонал, общопрактикуващия лекар, респ. у социалните служби) за недостатъчно добра родителска грижа. Това основателно съмнение предполага проверка на начина, по който детето се отглежда. На първо място трябва да се провери дали родителите са регистрирали затлъстяването като проблем, който е адресиран по подходящ начин. Например, тревожат ли се около това, консултирали ли са се с общопрактикуващия лекар и/или друг/и специалист/и, имат ли някаква хипотеза за причините за това, информирани ли си и имат ли базисни познания относно здравословния начин на живот и по-специално, здравословното хранене и т.н. Заедно с това, освен наличие на базисна здравна компетентност, необходима да се осигури здравословно отглеждане през здравословно хранене, следва да се проверят нагласите у родителите по отношение на наднорменото телесно тегло – как гледат на него: тревожат ли се, опитват ли да ограничат детето и да го предпазят от затлъстяване чрез някаква форма на контрол върху храната и хранителното му поведение или, напротив, изразяват задоволство от външния вид на детето, радват се и го насърчават да злоупотребява с храна с поведения като пощипване по бузките и реплики от рода на „У, какъв си ми хубавец, как хубаво си папкаш! Папкай, папкай, на кръвчица да ти стане… пу, пу, да не ти е уроки”… Или пък не се опитват да осигурят на детето прясна, разнообразна и здравословна храна, като вместо това му предлагат еднообразни, високовъглехидратни храни и полуфабрикати; осигуряват ли сравнително ограничен репертоар от стимули, насърчаващи развитието и активния начин на живот; прехранват ли детето, например като настояват и изискват то да си „изяжда всичко”, а не толкова, от колкото има нужда и т.н. Възприемат ли храната като бутилка с мляко, която използват като основен (или дори единствен) начин за овладяване на фрустрациите на детето („бебето”), като му пъхат „биберона” всеки път, когато то е разстроено. Тоест отнасят се с детето не както предполага периодът от развитието му, а продължават да го третират като бебе, на което „запушват устата” с биберон, всеки път, когато се разплаче/разстрои, независимо дали то плаче, защото е гладно (усеща празнота в телесното си пространство) или поради друга причина (усеща празнота в психическото си пространство).
Така че, когато видим затлъстяло дете, хипотезата, че с това дете е злоупотребено от хората, които го отглеждат, е съвсем основателна и заслужава прецизна проверка. Защото най-честата причина за затлъстяване в детството е прехранването. Само че хранителното поведение на детето е функция от грижата и поведението на хората, които са в родителска роля. Възможно е този човек/хора, да не са в състояние да разбират нуждите на детето и да му дават толкова храна и тогава, колкото и когато то има нужда. А вместо това да му дават храна всеки път, когато то е разстроено и показва признаци на дискомфорт. В този случай даването на храна ще е ненужно и ще представлява увреждащо поведение, насилие с храна, ненужно, дори вредно тъпкане с храна, причиняващо затлъстяване, тоест увреждане на здравето. Няма да бъде изненада, ако открием, че и самите обгрижващи използват храната за да тъпчат самите себе си, с неосъзнатото намерение да успокоят собствената си тревога и изтласкано (несъзнавано и отричано) чувство за вина, че не се справят добре със задачите, произтичащи от ролята им на родители (но не само). Изпълненият с тревога, несигурност и неясно дефинирано, смътно чувство на вина родител, често опитва да се „справи” с тези негативни чувства, като се престарава с грижата за детето, разбирана основно като осигуряване на храна, тоест като прехранва детето.
Сега, нека се върнем към друго фундаментално понятие, свързано с хранителното поведение и по-специално с психологическите механизми на прехранването, респ. затлъстяването. Това е усещането за вътрешна празнота или усещане за глад (но не във физиологичен смисъл, тоест глад за храна, а в психологичен, тоест глад за емоционално наситени преживявания, позитивна самооценка и удовлетворителни взаимоотношения с другите)
Това, което стресът (нагърбването с отговорности, които не сме в състояние да поемем без риск да се увредим) причинява, е преживяване за неудовлетвореност, за несправяне, за провал. В този случай естествените ни нарцистични потребности (т. нар. нормативен или здрав, тоест здравословен нарцисизъм) са фрустрирани. В този случай ние преживяваме вътрешен дефицит/празнота, породен от липсата на нещо, от което имаме нужда, но не можем да го получим. Ако тази фрустрация (усещане за провал, за липса на успех и преживяване за справяне) е хронична, това може да се отрази на самочувствието ни по един устойчив начин и да развием ниска самооценка. Често пъти този тип преживявания не са достатъчно осъзнати (или дори никак не са осъзнати). Защото са болезнени и съзнанието ни отказва да ги приеме. Или ги приемаме частично. Но те са силни и въздействат на цялостното ни същество по един значим, макар и прикрит, подмолен начин. Нерядко хората, които имат такива преживявания за дефицит се нагърбват с още и още задачи (правят по-големи залози, взимат по-големи заеми…), с което се стремят да компенсират неудовлетворителните си преживявания, опитват се да постигнат значителни успехи, да демонстрират (на другите, но и на себе си), че са способни, можещи, справящи се или пък просто са късметлии. И така се засмукват в един порочен кръг, който върви спираловидно надолу, към една декомпенсация с депресивен (или тревожно-депресивен) облик. Често в стремежа си да облекчат страданието, породено от усещането за вътрешен дефицит („вътрешна празнота”) и фрустрирани психологически потребности, хората използват храната.
И така стигаме до следващата фундаментална истина и тя е, че храната е универсално лекарство. Освен че осигурява жизненоважни елементи за правилното функциониране на организма, с храна се утешаваме, успокояваме се, лекуваме напрежението, опитваме се да запълним нещо вътре в себе си и да се освободим от фрустриращото преживяване на вътрешна празнота. Когато, обаче, това вътрешно усещане за празнота, е породено от хронично неудовлетворени психологически нужди, използването на храна не може да доведе до успокоение на напрежението, породено от тази фрустрация, защото психологическата празнота не може да се запълни с храна. Тя може да се запълни с емоционално наситени преживявания, свързани с двигателна активност и активно взаимодействие с другите и света. Храната, освен това, не ни осигурява жизненонеобходимото усещане за смисъл, а усещането (макар и прикрито, несъзнавано и отричано) за дефицит на смисъл често съпътства екзистенциалните ни кризи, в които усещането за вътрешна празнота е особено мъчително. Храната и тъпченето с храна не ни помага да решим вътрешните си конфликти, напрежението от които ни разкъсва отвътре. Храната не успокоява чувството ни за вина, по-скоро обратното – кара ни да се чувстваме виновни, че сме злоупотребили с храна. Храната и злоупотребата с храна не повдига ниското ни самочувствие, не ни помага да се харесваме и ценим повече – по-скоро обратното, чувстваме се провалени, дебели и грозни. И понеже не постигаме нужното успокоение, ние продължаваме да правим още от същото – да се тъпчем с храна, отново и отново… Защото разполагаме само с този модел, защото на това сме били научени от средата, от културата, към която принадлежим и в която сме били формирани. Защото когато сме разстроени, чуваме вътрешен глас, който ни казва „Ела, хапни си/пийни си и се успокой!” – това е интериоризираният глас на хората, които са се грижили за нас, основно като са ни хранели, включително като са ни утешавали чрез храна, а не чрез разговор, обяснение или игра, например. Това е типичният психологически механизъм на злоупотреба с храна по психологически причини. Хората, които използват храната по този начин са едни възрастни бебета, които не разполагат със зрели, адаптивни, здравословни механизми за справяне със стреса/фрустрациите и обикновено затлъстяването ги съпътства още от детството. А това е тип затлъстяване, който остава за цял живот.
Нека кажа още малко за чувството за незначителност и „олекване” като причина за прехранване и затлъстяване. Когато един човек се чувства твърде „олекнал” в отношенията си с другите, незначителен, и има подозрението (или болезненото, натрапчиво усещане), че другите не го приемат много насериозно, той може да се опита да компенсира това усещане с инвестиране в себе си, в натрупване на „тежест”, напр. на специфична експертиза, на знания и умения. Когато, обаче е твърде телесно ориентиран и е научен да използва основно тялото си като инструмент за емоционално балансиране, той започва да инвестира в тялото си, в натрупване на мускулна маса или просто натрупване на телесна маса и увеличаване на килограмите, в отчаян опит да започне да „тежи на мястото си” и да респектира околните с телесната си маса (евентуално с мускули). Това е честа причина за крайно увлечение и злоупотреба с боди билдинг занимания, например у мъже на средна възраст, които започват да забелязват, че вече не правят такова впечатление и не предизвикват такъв респект/ефект у околните, какъвто са предизвиквали в предходни периоди от живота си. Такъв тип кризи, обаче, типично появяващи се в средата на живота, могат да настъпят във всяка една възраст, вкл. в младежка възраст.
Безспорно е, че храната е източник на удоволствие. Това е поредният, фундаментален факт, който ви съобщавам Винаги, когато имаме дефицит на удоволствени преживявания, например когато сме хронично фрустрирани, неудовлетворени и нещастни, преживяваме труден период и позитивните стимули са оскъдни, е възможно да се опитаме да си доставим поне малко удоволствие с вкусна храна – това е често срещан механизъм за невротичната булимия и по принцип за прехранването, особено с „вредни” храни, такива като високвъглехидратни и сладки храни – шоколад, сладолед и други, което е чест симптом при невротичните депресивни състояния.
В заключение: Прехранването е дисфункционално, неадаптивно поведение; проблемен начин за „справяне” с чувството на тревога и постигане на спокойствие. Защото прехранването е форма на себеувреждащо поведение. Ние малтретираме себе си с храна и дори можем да се убием, ако го правим продължително време, чрез някое от усложненията и болестите, свързани със затлъстяването.
Колкото по-добре познаваме един човек със затлъстяване, неговата система от взаимоотношения и модели за справяне със стреса, толкова повече ще сме в състояние да генерираме вярна хипотеза за вътрешните, психологически механизми, които са довели до неговото затлъстяване, респ. да предложим правилно лечение, подходящо за конкретния човек.
), включително като се мисли и извън политическия контекст, в който интересът към темата възникна.Нека започна с нещо фундаментално: Затлъстяването е болест. Но не просто медицински проблем, следствие от нарушени физиологични процеси, свързани с метаболизма, а проявление на комплексен психосоматичен процес, при който емоционални проблеми (дисфункции) се проявяват в поведенчески и телесни/физиологични проблеми (дисфункции). Здравите (в биологичен, психологичен и социален смисъл) хора не са дебели. Дебелите хора не са здрави (в биологичен/социален/психологичен смисъл). Децата (обичайно) не са дебели. В хода на живота си голяма част от хората се разболяват (в биологичен, психологичен и/или социален смисъл). Нещо в живота разболява хората. Освен всичко друго, известно на медицината, една от универсалните нокси (увреждащи фактори), причиняваща голямо разнообразие от психосоматични нарушения и заболявания, е стресът. Под стрес аз тук ще разбирам нарастване на напрежението, тревогата и несигурността, породено от поемане на отговорности, съпътстващи съзряването, в степен, която не съответства на възможностите ни. Тоест поемане на отговорности, за които (все още) не сме (достатъчно) готови. За превенция на психосоматичните разстройства, породени от стрес, е важно, от една страна, да се развиваме като личности, да разгръщаме потенциала си, да се учим и да ставаме по-умни, да усвояваме нови умения за справяне, което ни позволява да се справяме с все повече и все по-сложни задачи и от друга – да поемаме отговорности и да се ангажираме със задачи, които са ни по силите или, както аз обичам да казвам, които са ни по мярка; тоест, готови сме и разполагаме (в голяма степен) с ресурс (знания и умения, но също и манталитет – отношение към нещата, ценности, нагласи и възгледи) да се справим с тях, а дори и да не сме съвсем и напълно готови, можем/в състояние сме бързо да мобилизираме допълнителен вътрешен и/или външен ресурс. В този случай поемането на нови отговорности пак ще бъде стресиращо, но този стрес ще бъде добър, „бял” стрес, тоест стрес, който е предпоставка за и обслужва личностовото ни развитие; в обратния случай стресът ще бъде лош, вреден стрес, т. нар. дистрес, който ще ни разболява по един или друг начин. Едно от най-честите психосоматични заболявания, предизвикани от стрес, е затлъстяването.
Така. Сега нека продължим с друга фундаментално наблюдение: В общия случай, при правилно развитие, децата не са дебели. Тоест, отсъствието на затлъстяване означава, че детето се развива правилно и е по-вероятно това да е индикация за добра родителска грижа отколкото обратното – ако едно дете е със затлъстяване, това е достатъчно основание да се породи съмнение (например у педагогическия персонал, общопрактикуващия лекар, респ. у социалните служби) за недостатъчно добра родителска грижа. Това основателно съмнение предполага проверка на начина, по който детето се отглежда. На първо място трябва да се провери дали родителите са регистрирали затлъстяването като проблем, който е адресиран по подходящ начин. Например, тревожат ли се около това, консултирали ли са се с общопрактикуващия лекар и/или друг/и специалист/и, имат ли някаква хипотеза за причините за това, информирани ли си и имат ли базисни познания относно здравословния начин на живот и по-специално, здравословното хранене и т.н. Заедно с това, освен наличие на базисна здравна компетентност, необходима да се осигури здравословно отглеждане през здравословно хранене, следва да се проверят нагласите у родителите по отношение на наднорменото телесно тегло – как гледат на него: тревожат ли се, опитват ли да ограничат детето и да го предпазят от затлъстяване чрез някаква форма на контрол върху храната и хранителното му поведение или, напротив, изразяват задоволство от външния вид на детето, радват се и го насърчават да злоупотребява с храна с поведения като пощипване по бузките и реплики от рода на „У, какъв си ми хубавец, как хубаво си папкаш! Папкай, папкай, на кръвчица да ти стане… пу, пу, да не ти е уроки”… Или пък не се опитват да осигурят на детето прясна, разнообразна и здравословна храна, като вместо това му предлагат еднообразни, високовъглехидратни храни и полуфабрикати; осигуряват ли сравнително ограничен репертоар от стимули, насърчаващи развитието и активния начин на живот; прехранват ли детето, например като настояват и изискват то да си „изяжда всичко”, а не толкова, от колкото има нужда и т.н. Възприемат ли храната като бутилка с мляко, която използват като основен (или дори единствен) начин за овладяване на фрустрациите на детето („бебето”), като му пъхат „биберона” всеки път, когато то е разстроено. Тоест отнасят се с детето не както предполага периодът от развитието му, а продължават да го третират като бебе, на което „запушват устата” с биберон, всеки път, когато се разплаче/разстрои, независимо дали то плаче, защото е гладно (усеща празнота в телесното си пространство) или поради друга причина (усеща празнота в психическото си пространство).
Така че, когато видим затлъстяло дете, хипотезата, че с това дете е злоупотребено от хората, които го отглеждат, е съвсем основателна и заслужава прецизна проверка. Защото най-честата причина за затлъстяване в детството е прехранването. Само че хранителното поведение на детето е функция от грижата и поведението на хората, които са в родителска роля. Възможно е този човек/хора, да не са в състояние да разбират нуждите на детето и да му дават толкова храна и тогава, колкото и когато то има нужда. А вместо това да му дават храна всеки път, когато то е разстроено и показва признаци на дискомфорт. В този случай даването на храна ще е ненужно и ще представлява увреждащо поведение, насилие с храна, ненужно, дори вредно тъпкане с храна, причиняващо затлъстяване, тоест увреждане на здравето. Няма да бъде изненада, ако открием, че и самите обгрижващи използват храната за да тъпчат самите себе си, с неосъзнатото намерение да успокоят собствената си тревога и изтласкано (несъзнавано и отричано) чувство за вина, че не се справят добре със задачите, произтичащи от ролята им на родители (но не само). Изпълненият с тревога, несигурност и неясно дефинирано, смътно чувство на вина родител, често опитва да се „справи” с тези негативни чувства, като се престарава с грижата за детето, разбирана основно като осигуряване на храна, тоест като прехранва детето.
Сега, нека се върнем към друго фундаментално понятие, свързано с хранителното поведение и по-специално с психологическите механизми на прехранването, респ. затлъстяването. Това е усещането за вътрешна празнота или усещане за глад (но не във физиологичен смисъл, тоест глад за храна, а в психологичен, тоест глад за емоционално наситени преживявания, позитивна самооценка и удовлетворителни взаимоотношения с другите)
Това, което стресът (нагърбването с отговорности, които не сме в състояние да поемем без риск да се увредим) причинява, е преживяване за неудовлетвореност, за несправяне, за провал. В този случай естествените ни нарцистични потребности (т. нар. нормативен или здрав, тоест здравословен нарцисизъм) са фрустрирани. В този случай ние преживяваме вътрешен дефицит/празнота, породен от липсата на нещо, от което имаме нужда, но не можем да го получим. Ако тази фрустрация (усещане за провал, за липса на успех и преживяване за справяне) е хронична, това може да се отрази на самочувствието ни по един устойчив начин и да развием ниска самооценка. Често пъти този тип преживявания не са достатъчно осъзнати (или дори никак не са осъзнати). Защото са болезнени и съзнанието ни отказва да ги приеме. Или ги приемаме частично. Но те са силни и въздействат на цялостното ни същество по един значим, макар и прикрит, подмолен начин. Нерядко хората, които имат такива преживявания за дефицит се нагърбват с още и още задачи (правят по-големи залози, взимат по-големи заеми…), с което се стремят да компенсират неудовлетворителните си преживявания, опитват се да постигнат значителни успехи, да демонстрират (на другите, но и на себе си), че са способни, можещи, справящи се или пък просто са късметлии. И така се засмукват в един порочен кръг, който върви спираловидно надолу, към една декомпенсация с депресивен (или тревожно-депресивен) облик. Често в стремежа си да облекчат страданието, породено от усещането за вътрешен дефицит („вътрешна празнота”) и фрустрирани психологически потребности, хората използват храната.
И така стигаме до следващата фундаментална истина и тя е, че храната е универсално лекарство. Освен че осигурява жизненоважни елементи за правилното функциониране на организма, с храна се утешаваме, успокояваме се, лекуваме напрежението, опитваме се да запълним нещо вътре в себе си и да се освободим от фрустриращото преживяване на вътрешна празнота. Когато, обаче, това вътрешно усещане за празнота, е породено от хронично неудовлетворени психологически нужди, използването на храна не може да доведе до успокоение на напрежението, породено от тази фрустрация, защото психологическата празнота не може да се запълни с храна. Тя може да се запълни с емоционално наситени преживявания, свързани с двигателна активност и активно взаимодействие с другите и света. Храната, освен това, не ни осигурява жизненонеобходимото усещане за смисъл, а усещането (макар и прикрито, несъзнавано и отричано) за дефицит на смисъл често съпътства екзистенциалните ни кризи, в които усещането за вътрешна празнота е особено мъчително. Храната и тъпченето с храна не ни помага да решим вътрешните си конфликти, напрежението от които ни разкъсва отвътре. Храната не успокоява чувството ни за вина, по-скоро обратното – кара ни да се чувстваме виновни, че сме злоупотребили с храна. Храната и злоупотребата с храна не повдига ниското ни самочувствие, не ни помага да се харесваме и ценим повече – по-скоро обратното, чувстваме се провалени, дебели и грозни. И понеже не постигаме нужното успокоение, ние продължаваме да правим още от същото – да се тъпчем с храна, отново и отново… Защото разполагаме само с този модел, защото на това сме били научени от средата, от културата, към която принадлежим и в която сме били формирани. Защото когато сме разстроени, чуваме вътрешен глас, който ни казва „Ела, хапни си/пийни си и се успокой!” – това е интериоризираният глас на хората, които са се грижили за нас, основно като са ни хранели, включително като са ни утешавали чрез храна, а не чрез разговор, обяснение или игра, например. Това е типичният психологически механизъм на злоупотреба с храна по психологически причини. Хората, които използват храната по този начин са едни възрастни бебета, които не разполагат със зрели, адаптивни, здравословни механизми за справяне със стреса/фрустрациите и обикновено затлъстяването ги съпътства още от детството. А това е тип затлъстяване, който остава за цял живот.
Нека кажа още малко за чувството за незначителност и „олекване” като причина за прехранване и затлъстяване. Когато един човек се чувства твърде „олекнал” в отношенията си с другите, незначителен, и има подозрението (или болезненото, натрапчиво усещане), че другите не го приемат много насериозно, той може да се опита да компенсира това усещане с инвестиране в себе си, в натрупване на „тежест”, напр. на специфична експертиза, на знания и умения. Когато, обаче е твърде телесно ориентиран и е научен да използва основно тялото си като инструмент за емоционално балансиране, той започва да инвестира в тялото си, в натрупване на мускулна маса или просто натрупване на телесна маса и увеличаване на килограмите, в отчаян опит да започне да „тежи на мястото си” и да респектира околните с телесната си маса (евентуално с мускули). Това е честа причина за крайно увлечение и злоупотреба с боди билдинг занимания, например у мъже на средна възраст, които започват да забелязват, че вече не правят такова впечатление и не предизвикват такъв респект/ефект у околните, какъвто са предизвиквали в предходни периоди от живота си. Такъв тип кризи, обаче, типично появяващи се в средата на живота, могат да настъпят във всяка една възраст, вкл. в младежка възраст.
Безспорно е, че храната е източник на удоволствие. Това е поредният, фундаментален факт, който ви съобщавам
Винаги, когато имаме дефицит на удоволствени преживявания, например когато сме хронично фрустрирани, неудовлетворени и нещастни, преживяваме труден период и позитивните стимули са оскъдни, е възможно да се опитаме да си доставим поне малко удоволствие с вкусна храна – това е често срещан механизъм за невротичната булимия и по принцип за прехранването, особено с „вредни” храни, такива като високвъглехидратни и сладки храни – шоколад, сладолед и други, което е чест симптом при невротичните депресивни състояния.В заключение: Прехранването е дисфункционално, неадаптивно поведение; проблемен начин за „справяне” с чувството на тревога и постигане на спокойствие. Защото прехранването е форма на себеувреждащо поведение. Ние малтретираме себе си с храна и дори можем да се убием, ако го правим продължително време, чрез някое от усложненията и болестите, свързани със затлъстяването.
Колкото по-добре познаваме един човек със затлъстяване, неговата система от взаимоотношения и модели за справяне със стреса, толкова повече ще сме в състояние да генерираме вярна хипотеза за вътрешните, психологически механизми, които са довели до неговото затлъстяване, респ. да предложим правилно лечение, подходящо за конкретния човек.
Facebook Comments