България днес не е просто държава в демографска криза – тя е страна, която убива собствените си деца. Докато политическите елити се замерят с празни фрази за „бъдещето на нацията“, реалността в българското училище прилича на хроника на предизвестена смърт. Днес България плаче, но сълзите ни са закъснели, защото те потичат чак когато пръстта затрупа поредния малък ковчег.
Черният списък на една прогнила система
Само за едно денонощие новините ни заляха с черна хроника, от която всеки морал би се сринал. В Хасково 16-годишно момче сложи край на живота си заради тормоз от учител – второ самоубийство в същото училище за година. В Нова махала разследването доказа, че 18-годишният Билгин е бил систематично унищожаван психически от своите учители, докато не е избрал въжето пред класната стая. В Плевенско бе заловен учител-педофил.
Държавното училище отдавна не е храм на знанието. То се превърна в люпилня на агресия, в която средностатистическото безхаберие и чиновническата летаргия служат за инкубатор на насилие. Най-страшното е, че мишените винаги са едни и същи – умните, различните, интелигентните и чувствителни деца. Тези, които не се вписват в калъпа на сивата маса, биват „пречупвани“ първо от връстниците си, а после и от учители, чието его е по-голямо от педагогическия им капацитет.
Бягството, което не донесе спасение
Виждайки как системата смила душите на децата им, много родители избират пътя на бягството. Те търсят алтернативи, частни инициативи, домашни обучения или изолация в природата, опитвайки се да изградят крепост около своите наследници. Но трагедията в Петрохан и Околчица доказа по най-жестокия начин, че дори в опита си да избягат от една прогнила система, децата ни пак падат жертва на фанатизъм, скрито въоръжаване и липса на контрол.
Смъртта застига децата ни и там, защото държавата липсва навсякъде. Тя липсва в ГДБОП, която „приканила“ свидетелите да докажат думите си, вместо да действа. Липсва в социалните служби, които не разпознават децата в риск. Липсва в министерските кабинети, където докладите за тормоз се подписват „про форма“, докато някой не умре.
Вината е наша: Общество на мълчаливите свидетели
Но най-тежката присъда не е за чиновниците, а за нас – обществото. Ние сме тези, които „чуваме“, че в съседния клас има тормоз, но мълчим. Ние сме тези, които виждаме как учители обиждат ученици, но казваме: „Те децата днес са невъзпитани“. Ние сме тези, които линчуваме родителите на жертвите в социалните мрежи, вместо да поискаме оставки на министри и директори. И затвор!
Българското дете днес е само. То е само срещу педофила, който му преподава; само срещу хулигана, който го бие в коридора; само срещу депресията, която го кара да посегне към оръжието на баща си или въжето.
Държавата България е станала гробар на собствения си генетичен фонд. Докато институциите „проверяват“ и „анализират“, земята поглъща децата ни. Ако днес не се събудим с крясък, утре няма да има на кого да преподаваме, кого да лекуваме и за кого да строим. Защото в страната на мълчанието, единственият звук, който ще остане, е този на затварящите се училищни порти и на пръстта, падаща върху черните ковчези.