Решението на българския парламент да задължи кабинета да подготви ратифицирането на присъединяването на България към Съвета за мир на Доналд Тръмп е толкова безсмислено, че не срещна никакъв новинарски отклик в международните медии в деня, в който бе гласувано. Това обаче не означава, че то няма да затвърди онова жалко впечатление, което породи страната ни в международните политически среди с акта на подписването на Хартата на Съвета за мир от Росен Желязков в последните му дни на поста премиер в оставка.
Присъединяването на България към инициативата на Тръмп бе крайно изненадващо. Правителственото решение, което e упълномощило премиера и е било взето форсмажорно „на подпис“ от министрите, не бе обявено предварително в дневния ред на кабинета. За него се разбра едва след подписа на Желязков, поставен на официалната церемония в Давос.
Парламентът не може да изземва функции на правителството
Юридически то е несъстоятелно, защото погазва конституционния принцип за разделение на властите и превръща парламента в конвент, който изземва правомощия на изпълнителната власт и я превръща в свой технически изпълнител. Народното събрание не може да диктува на Министерския съвет, който по конституция ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на държавата и има право на законодателна инициатива със законопроекти и решения. Ролята на парламента е да ги одобрява или отхвърля – в случая да ратифицира международен договор, едва след като обаче той му бъде предложен от правителството.
Отделен е въпросът дали този Съвет за мир е международна организация или частна инициатива на Доналд Тръмп в лично качество, доколкото той е пожизнен председател с правомощия да посочва свой наследник и да кани и изключва членове. Не е ясно и доколко предметът на дейност се разпростира до проблема с Газа или и по-широко в Близкия изток в контекста и на войната в Иран. Така че и съдържателно този документ за Съвета за мир, за който няма и официален превод, е атакуем за конституционосъобразност.
Правителството може да чака и следващия парламент
От практическа гледна точка решението на парламента е безсмислено, защото 51-ото Народно събрание си отива съвсем скоро. А след като кабинетът, както обяви служебният премиер Андрей Гюров, сезира Конституционния съд за неговата конституционосъобразност, то той има пълно оправдание не само да не бърза да го изпълнява, а изобщо да не го прави, докато не се произнесе съдът. Преди 5 години той се произнесе по дело за парламентарния мораториум, че е недопустимо с решение на Народното събрание да се спира изпълнението на правомощия на конституционни органи, сред които е Министерският съвет. Сега логиката е същата – парламентът ограничава правомощия и изземва функции на правителството.
България като заложник на санкциониран по Магнитски
Няма съмнение каква е мотивацията на Делян Пеевски, наложил подписването от премиера Желязков на Хартата, както и решението на НС за ратифицирането. Той цели САЩ да отменят санкциите му по Магнитски. Въпросът е защо ГЕРБ и останалата част от парламентарната „коалиция на желаещите“ се хванаха на хорото му. ИТН била консервативна партия, родствена и на Републиканската в САЩ – това е толкова убедително основание, колкото и един скеч. Половината група на БСП, която новият лидер Крум Зарков изхвърли от изборните листи заради зависимост от модела „Пеевски“, остава вярна на новоначалието, понеже явно не ѝ е оставена възможност дори за собствени убеждения. Онези независими депутати, дали гласа си, са явно със сходна зависимост. А АПС, МЕЧ и „Величие“, при най-невинно допускане, може да са с раздвоена идентичност.
Но Борисов бе обявил през февруари пред лидера на ЕНП Манфред Вебер по време на заседание на европарламентарната група, че България няма да ратифицира документа, а тогавашният външен министър и сега активен участник в парламентарното решение за ратификация Георг Георгиев в края на януари бе заявил, че следващото Народно събрание и евентуално следващ редовен кабинет ще могат да я ратифицират, ако изобщо исакт.
Как ГЕРБ се самопростреля заради Пеевски
Това поставя пред партия ГЕРБ тежки въпроси за нейната идентичност и репутация – както в България, така и пред международните партньори. Защото е налице не просто недопустима повратливост по ключови външнополитически въпроси, а и защото тя не е дори резултат от политическо колебание, нерешителност и некомпетентност, а от най-директна зависимост от Пеевски. Иначе Желязков, който тръгна с голям обществен кредит на доверие като премиер, нямаше да приключи на поста си като куриер за спешни доставки и накрая гузно да се скрие от парламента, а Борисов да обяснява като в детската градина, че Тръмп не знае кой е Пеевски, но него го знае, понеже седели заедно пред камината в Белия дом.
По-страшното от унижението е, че националният интерес и геополитическото положение на страната се оказват лесна плячка на един частен интерес. Корупцията и зависимостите са преминали отвъд всякакви предели и единственото оръжие е в ръцете на гражданите, които имат шанса да потърсят отговорност от своите политически представители на изборите на 19 април.